Те ти, булка, Спасовден!
Докато четях тези редове от стария дневник на моята прабаба Йордана, сякаш чувах гласа й, топъл и мъдър, сякаш тя самата беше до мен. Дневникът й беше като мост към миналото, към онези дни, когато хората живееха в хармония с природата и затова искам да споделя няколко страници с вас:
“Днес е Спасовден,
денат когато земята и небето се докосват, а душите ни се издигат към светлината. От майка ми и баба ми научих, че този ден е свещен не само за църквата, но и за старите богове, що още шепнат в сенките на хълмовете и реките. Пиша това, за да не забравя, за да го прочете някой след мен и да помни как празнувахме, когато светът беше по-близо до земята.
Още преди първия петел да пропее, жените от селото, сгушено сред хълмовете, се събрахме край реката, що тече в долината. Водата беше студена, но жива, като сърце, що бие. Боса стъпвах по гладките камъни, държейки глинена стомна, наследена от баба. Пълнех я бавно, шепнейки думи, що майка ми ме научи – смесица от християнска молитва и старо заклинание за плодородие, що траките пеели на водата. „Водата на Спасовден лекува“, казваше майка, „но само ако я вземеш с чисто сърце.“ Някои жени напръскваха лицата си с нея, други я отнасяха вкъщи, за да благословят нивите и децата.
На високия хълм над селото, що го зовем „Слънчев камък“, мъжете бяха запалили огън още в полунощ. Този огън, казват старите, е в чест на Сабазий, тракийския бог на слънцето и небето. Пламъците се издигаха високо, а ние, младите, се осмелявахме да ги прескачаме. Аз го сторих три пъти, както заръча баба – веднъж за здраве, веднъж за любов и веднъж за сбъдване на онова, що най-много желая. Когато прескачах, сякаш оставях страховете си в огъня, а сърцето ми ставаше леко като перце.
Имаше и жени, що носеха в сърцата си една особена молба – да бъдат благословени с дете. Те се събираха на зазоряване край свещеното дърво – стар дъб, що растеше до реката, с корени, оплели земята като ръце. Всяка жена носеше бяла кърпа, извезана с червени цветя, и малка кошница с дарове – мед, мляко и стрък босилек. Първо измиваха ръцете и лицето си с речената вода, за да се очистят. После връзваха кърпите си на най-ниските клони на дъба, като всяка шепнеше молитва, що майка ми ме научи: „О, Майко Земя, що даваш живот, о, Небе, що носиш светлина, чуйте молбата ми. Нека утробата ми се изпълни с живот, както реката се пълни с вода, както слънцето дарява топлина. Благослови ме, както благославяш полето с плод.“ След молитвата сипваха меда и млякото в корените на дъба, а босилека оставяха да се носи по реката като дар. Тогава запяваха песен, стара като хълмовете, с глас мек, но силен, сякаш самата земя пееше през тях:
„Ой, реко, реко, жива водо,
Отнеси мъката,
донеси радост.
Ой, дъбе, дъбе, стар и мъдър,
Дай ми дете, що да расте в мир.“
Песента се повтаряше три пъти, а накрая жените се хващаха за ръце и правеха кръг около дървото, сякаш вплитаха молбите си в корените му. Казват, че ако дъбът приеме дара, а реката отнесе босилека, молбата ще бъде чута.
След литургията в църквата „Свети Спас“ се събрахме на поляната. Разстлахме бели покривки и сложихме хляб, изпечен с мащерка и копър, и вино, благословено от свещеника. Но имаше тайна, що не казвахме на отец Димитър – в хляба слагахме щипка пръст от мястото край реката, където, според легендите, тракийски жрец получил видение от боговете. Тази пръст носи паметта на земята, и когато ядеш от хляба, сякаш се свързваш с всички, що са живели преди нас.
Тази година суша беше попарила нивите, а реката едва течеше.
Хората бяха уплашени, но Спасовден ни даде надежда. След обяда, когато слънцето беше най-високо, най-старите жени поведоха ритуал, що правим от векове. Взехме клонки от дъб и върба, свързахме ги с червен конец и ги окачихме на портите на всяка къща. „Това пази от зло“, каза ми леля Стойна, „и моли небето за дъжд.“ Вечерта, когато слънцето залязваше, се събрахме около огъня на „Слънчев камък“ и пяхме. Песните бяха стари, някои на език, що вече не разбираме, но сърцето го чувства.
И тогава, сякаш в отговор на молитвите ни, небето се отвори.
Не беше дъжд, а лек ветрец, но в него имаше нещо – сякаш шепот от старите богове и благословия от Христос. На другия ден дъждът дойде, мек и изобилен, и спаси нивите ни.
Дете мое, ако четеш това, помни – Спасовден е ден, когато можеш да поискаш нещо от сърце. Но не забравяй да дадеш нещо в замяна – песен, молитва или просто благодарност към земята и небето. Това е тайната на нашия род.”
Йордана, Спасовден, 1932
Послепис:
Ако решиш да празнуваш Спасовден, можеш да опиташ някой от ритуалите – напълни съд с вода от река или извор, запали свещ с мисъл за очистване или, ако желаеш дете, пресъздай ритуала с дъба и реката. И не забравяй да благодариш на земята за всичко, което ти дава.
